сряда, 7 октомври 2015 г.

ТИШИНАТА ПОПИВА В ПЛЪТТА

Тишината попива в плътта
като дъжд в захвърлена дреха
и забрава размива калта.
Звън вали, разплисква утеха...
Тишината затваря вратата
към спомени и въпроси.
Днес не споря,
днес не прося.
Днес не моля
обещания за после.
Днес не искам прошка,
не искам посока...
Само звук –
като знак,
че магията пада,
сънят бяга,
разпада се,
разтапя се
и като локва попива
върху захвърлена дреха
в праха...
Тишината е мека.
Завива ни – тъмно и топло е.
Заспиваме – като семе.
И чакаме дъжда -
да поникнем,
да изкласим,
да нахраним,
да посеем...
есен.
Тишина.
Безвремие, безделие, безмислие, безсмислие.
Глухо, някъде в мен, думка сърцето ми.
В гърдите ми въздухът свири.
Клетките ми дрънчат – от свобода.
Ще се освободим ли от себе си?
Ще захвърлим ли старите кожи?
Парят ръцете ми, изгарят в пустото,
в пустошта, в пустинята...
Сърбят ме – искат да станат криле.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Google+ Badge