събота, 1 януари 2011 г.

Петя Дубарова - стихове

МОИ ЧАСОВЕ

Една звезда - светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.

Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.

Една луна - простряна длан от злато -
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.

В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.


АЗ И МОРЕТО

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.


ЕЛА СЕГА

Нагази голо лятото в морето.
Изхвърли всички мъртви водорасли.
Разстла нов пясък в дъното, където
седефите като деца са расли.
Изопна фарът мъжкото си тяло
и някакво желание се пукна
в окото му от блясък натежало...
. . . . . . . . .
С внезапен скок към дъното се мятам.
Гребат вода ръцете ми изкусни.
И сякаш дишам под водата
с амфибийни гърди, с делфински устни.
Под мен зелени кръгове светлеят,
но пулса ми нагоре се катери.
Пристанища в минор сиренно пеят.
От техните разтворени артерии
тече мазут, изтича смърт в морето.
Плачи ти, лято - бъдещо сираче!
Ела сега, спасителю поете,
не с лист и молив, не за да заплачем!
(Как лесно е да плачеш върху листа!)
Побързай, братко! Да заключим нека
отровата и силата нечиста,
която е обхванала човека!...


ИЗПОВЕД

(след родителската среща)

Защо? От мен ли пак ти се оплака.
Но как? Та аз не пея вече в час.
Дори звънеца трепетно не чакам -
мълча и слушам. Мамо, вярвай, аз

през този срок съвсем не се разсмивам
във час, когато другите мълчат.
Не съм необуздана, бурна, дива
дори и в събота. Но някой път

така ми се приисква да избягам
от всички тези думи и числа
и вятър на гърба ми длан да слага,
да тичам с автобусни колела.

Тогава аз забравям за урока
и моите разтворени очи
се пълнят мигом с хиляди посоки...
Класът урока слуша и мълчи.

В такива часове аз тихо бликам
най-искрените свои стихове,
но чуя ли, че името ми викът,
ги скривам като малки грехове

в очите си. Как хубаво, горещо
е с тяхната червена светлина!
Но днеска - след родителската среща,
те всички се превръщат във вина.



На баща ми

Невинна като детско своеволие,
аз връщам се от своето далече.
Едно червено кръшно главоболие
залива мойта топла синя вечер.

То кара ме чемширена, бръшлянена
да падна във нозете на стиха ми.
Приемат ме желана, но неканена
извивките на живите му гами.

И чувствам ли се сам-сама и ничия,
подмамена от мимолетна слава,
ранена от студени безразличия,
той властно, мълчаливо ме спасява.

Сърцето ми задърпва свойте корени,
изострят се и скулите ми меки,
със крачки, от умора необорени,
аз тръгвам по брадясали пътеки.

По гъвкавите релси на ръцете ми
той пуска свойте влакове червени,
а някъде на топло зад очите ми
узряват като гроздове вселени.

Вземете ги! Побързайте! Как хубаво
е с моите загадъчни вселени.
Изпийте със очите си вселените,
родени от стиха ми и от мене!

Защото като кръшно главоболие
минава мойта топла синя вечер.
Невинна, като детско своеволие,
аз тръгвам пак към своето далече!


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Google+ Badge